СТРАЛДЖА ПОМНИ СТЪПКИТЕ НА ЯВОРОВ
Роден на 13 януари 1878г./ по стар стил – 1 януари/.
Една единствена година пребиваване в Стралджа го свързва завинаги с нашия край. И определя завинаги специалното внимание към този колос на българската литература.
Да си припомним историята.
Със Заповед №79 от 1 август 1898 г. на Главна дирекция П. К. Яворов се назначава от Сливен за началник на телеграфо-пощенската станция в с. Стралджа. Поетът пристига в Стралджа на 14 август с.г., изпълнявайки и задължението си като телеграфист Х-ти клас. “Работата по телеграфа е така усилена, щото няма да сбъркам ако кажа, че само тя е достатъчна за един човек” – оплаква се той още в началото. И се зареждат дните в Стралджа, изпълнени с преумора и самота. Единственото развлечение е посрещането и изпращането на влаковете.
Квартирата е в самата станция – край железопътната линия. “Тук съм като в гроб – пише Яворов на сестра си Екатерина на 17 декември 1898 г. – Завили веявици, затрупали всичко живо и няма с човек да размениш дума. Така ми е дотегнало… Загубвам човешкия си образ. Загивам!”. Оплаква се от самотното си пребиваване в Стралджа и на по-голямата си сестра Мина. Прави опит дори за преместване на друго място, но заявлението му остава без последствие. В края на зимата обаче, оплакванията на поета изведнъж прекъсват. Нещо повече – на 12 април 1899 г. известява с писмо на сестра си Мина: “Аз сам, смея да се похваля, че съм много добре, сравнително с тогава, когато бях в Сливен”. Причината – П. К. Яворов е всецяло погълнат с времето от проблемите на арменците-емигранти, които работят като хамали на гара Стралджа.
В Стралджа, кръчмата на Димитър Бойчоолу, където се събират арменците-хамали, е съвсем близо до квартирата на П. К. Яворов. “В кръчмата на Димитър Бойчоолу, която се намираше в съседство на т.-п. станция – свидетелства Георги Димчев, чиновник в станцията – се събираха всяка вечер арменците и пиеха. Началникът на станцията Крачолов (Яворов) и аз отивахме често там през зимата”.
Землянките на арменците-хамали са на юг от железопътната линия: оградени с прогнили изпочупени дъски, покрити с ръждясали ламарини от газени тенекии, а вътре – вместо легла и дюшеци, застлан папур от близкото блато. Друг съвременник и приятел на Яворов – учителят Ст. Г. Кьосев допълва картината във в. “Дъга” през 1936 г.: “Пейо почна в свободното си време да посещава землянките им, да търси тяхното общество, като отиде дотам, че сядаше и техните маси, когато пиеха, черпеше ги и той, без обаче да отива до напиване с тях”. Понякога тези общувания в кръчмата и изпращанията до землянките с плач и песни продължават до полунощ. “Това негово поведение – продължава Ст. Г. Кьосев – обърна внимание на търговците, които тогава искаха да виждат в живота на всеки обществен служител човек, който с достойнство ще представлява българина и държавната власт”.
След кратък отпуск П. К. Яворов се завръща в Стралджа и на 25 май отново започва работа в телеграфо-пощенската станция. И отново започват срещите с арменците в кръчмата на Бойчоолу, продължават и среднощните изпращания до землянките.
В отсъствието на Яворов от Стралджа търговците на зърнени храни в селото привикват при себе си приятеля на поета, младия учител Ст. Г. Кьосев. “Един ден – продължава спомените си Ст. Г. Кьосев във в. “Дъга” – те (търговците на зърнени храни, б.а.) ме повикаха като близък на началника на станцията и недвусмислено ми предложиха:
– Кажи му, че не ще търпим повече това му носене с тия пияници-чужденци и ще поискаме уволнението му. Той ни излага пред чужденците.”
Младият учител изпълнява заръката на зърнените търговци от Стралджа още през първия почивен ден след завръщането на Яворов от отпуск. “Един неприсъствен ден го поведох по новостроящото се шосе за село Воденичане – с вълнение разказва Ст. Г. Кьосев – дето често ходехме двама. По пътя му казах възложеното от търговците. Той с един жест и тон, които ме изненадаха, понеже го знаех само тих и свенлив, ме пресече с думите:
– Аз не позволявам на никого да се меси в живота ми. Повече по това не ми говори!
Замлъкнах пред тоя му отговор и тон. Той продължи да търси обществото на арменците, докато неочаквано го преместиха в Анхиало.
