КОГАТО СИ СПОМНЯМ СРЕЩАТА СЪС СТАНКА ПЕНЧЕВА…
…Тя тогава се отделяше от света, макар и да бе по детски любопитна, но не жаждаше никакви бурни премиери и общуване с многоброен народ, а най-много с двама души накуп. Благодарна съм на поета Валентина Радинска, че бях в една от двоиците, които тя прие в своя дом и се допряха до Станка Пенчева и, освен за стихове, си поговориха за живота.
Станка, след като ни анализира книгите и си каза тежката дума, ни разпита и за нашите родители. И се върна назад, към разгара на своята литературна кариера, когато е била в младите си възрасти, но и когато за кратко е опирала до родния дом и до мама, за да й сподели какво е преживяла, къде е ходила, какви пътища е пропътувала, в какви страни и каква обич от хората е срещнала… И мама се е радвала отдалече мълчаливо…
И тогава Станка спря и ни рече: бъдете колкото се може повече с родителите си и ги навестявайте колкото се може по-често – аз пропуснах този шанс.
На раздяла ми даде да прочета нейния двутомник с проза-спомени „Дървото на живота“, с желание да бъде напълно разбрана.
С времето разбирам Станка Пенчева като човек все повече. И все повече везната клони към житейския, а не към литературния завет, който тя ми даде. Затова предпочитам да бъда при мама, вместо на сцената, от която съм сетила също много любов.
МАМА СЛИЗА С ПРОЛЕТТА
Снеговете се разпридат
и вода от склона блика,
мама по баира иде
със синчец и със иглика.
Сякаш зърнах я – момиче
сред овалната поляна,
тънко, лекичко подтичва –
в локвиците олюляна.
Гледам си я – и не бързам
да се доближа до нея –
нека този миг замръзне,
в него искам да се рея.
Този миг е първа пролет,
като среща между двама –
две момичета във полет,
и по-малкото е мама!
Илиана ИЛИЕВА, носител на награда от Първия Национален литературен конкурс“Дървото на живота“
